Деан Стойков, 7 "В" клас

Много малко хора могат да се нарекат будители. Будители са тези, които те карат да си представиш черната картина бяла, тези, които ти показват света по друг начин. В моя живот, за щастие има много такива хора - мои учители, близки, дори приятели. Аз съм избрал да разкажа за един определен човек - моя режисьор, когото смятам за истински съвременен будител. Името на този човек е Димитър Еленов.

Колко много мога да кажа за него, но ще започна от началото…

Когато бях на шест години исках да се занимавам с актьорско майсторство. С брат ми доста често гледахме детски театрални постановки, а след всеки изгледан филм влизахме в ролята на нашия любим герой.

 Един ден се явихме на кастинг и така попаднахме в детска филмова студия „Дефисто“. Това беше първата ни крачка в необикновения свят на театъра.

Посрещна ни един много респектиращ човек – Димитър Еленов. Отначало, честно да си призная, не го харесвах, беше ме страх от него, защото не го бях опознал, но колкото повече общувах с него разбирах колко обич, почтеност, чест притежава и какво огромно сърце крие под суровата си външност.

Благодарение на този невероятен човек аз имах възможността да играя на най-големите театрални сцени в България, тези на Сатиричния театър, „Народния театър“ и „Нов театър - НДК“.

Какво си спомням за Господина, както всички с обич го наричаме… Той откриваше във всяко едно дете специфичния талант и се стараеше да го развива, да го провокира. Научи ни да откриваме и развиваме различните видове енергии, които притежаваме, чрез които си взаимодействаме и които обменяме в общуването си с другите. Вярваше, че сме необикновени, караше ни да разкрием всичките си качества. Когато бяхме заедно на сцената усещах огромно вълнение. С всяка негова бавна крачка и всеки звук от паркета имах чувството, че сърцето ми ще изскочи, защото очаквах неговата оценка. Най-вълнуващото бяха не представленията, а репетициите. Това беше момента, в който природата на чувствата на режисьора, композитора, художника, сценариста и актьора се обединяваха и караха акьора да се въплъти в ролята си: аз вече не бях Деан, на сцената бях Пък, Хъкълбери Фин, Джо Харпър, разбойник.

Димитър Еленов беше човек, който имаше топли и светещи очи, широка усмивка, човек, с когото можех да споделя всичко и да получа най-добрия съвет. Беше много вярващ човек. Винаги носеше на врата си верижка с един златен кръст.

Той разказваше доста често интересни случки от своя живот и въпреки всичко, което е преживял, въпреки трудните моменти, той беше щастлив, защото никога не беше предал себе си, принципите си! Страдал е в името на това да защити вярата си. Той ни даваше пример как да приемаме и тежките моменти с достойнство. Никога не се отказваше. Имаше усмивка на лицето си и толкова много желание за работа. Каза, че неговата основна цел е да ни изгради като личности, а не като някакви роботи, които да изпълняват команди. Искаше ние да имаме критично мислене и свое собствено мнение.

Когато искаше да ни поздрави той казваше две думи, които казваха всичко и истински ни радваха – „Добре беше“. Това беше най-голямата похвала за нас! Той не ги използваше напразно. След всяка постановка, когато се бяхме справили, той ни поглеждаше, качваше се на най-високото стъпало и с гордост ги изричаше.

Последния проект, по който работихме заедно беше негова мечта. Направи видеоуроци, които да подари на децата, чиито родители не могат да си позволят школа или нямат занимания по актьорско майсторство в града си. Той искаше да помогне на талантливи и будни деца, да им разкрие света на театъра, да им покаже, че за да станеш добър актьор, трябва да опознаеш вътрешния си свят, да си упорит, да не спираш да учиш, да развиваш уменията си, да имаш смирение и търпение.

Имахме толкова планове и общи мечти, предстояха ни снимки и толкова се вълнувахме, но един ноемврийски ден мама влезе в стаята ни със сълзи на очи, прегърна ни и каза „Съжалявам, но Господина почина.  Няма го вече“. В този момент сякаш сърцето ми спря и си казах „Не е възможно. Сънувам“. Грешах. Той си беше тръгнал.

Не съм го приел и преодолял, а и не мисля, че това изобщо някога ще се случи. Знам едно със сигурност и то е, че Димитър Еленов бди над мен всеки ден, като мой ангел и ми помага да избирам верния път.

Господин Димитър Еленов,

Всяка вечер си лягам с въпроса „Добре ли беше?“. Иска ми се да не пиша в минало време, а в сегашно. Сърдит съм Ви, че напуснахте живота ми толкова рано, така внезапно. Тези години, прекарани с Вас минаха като един миг, който винаги ще пазя в сърцето си. Трябва да Ви кажа едно огромно „Благодаря“. Благодаря за уроците! Благодаря за търпението! Благодаря за усмивката! Благодаря, че се докоснах до Вас и най-вече Благодаря, че Ви срещнах и станахте толкова значим в моя живот! Приемам Ви за мой „духовен баща“, защото Вие вярвахте, че мога и ми имахте доверие. Аз не съм спрял да Ви обичам и уважавам и, където и да сте, моля Ви, напътствайте ме, давайте ми силата, за да продължавам да бъда същото онова необикновено момче, каквото бях във Вашите очи! Гордея се, че мога да нарека себе си Ваш ученик. Искам да Ви карам да се гордеете с мен, а сърцето ми да нашепва „Добре беше“!

                                                               От цялото ми сърце,

Дидо